Бойко и PR?! Да, да..

Вчера търсихме по телефона министър-председателя Бойко Борисов, за да коментира оставката на шефа на ДАНС Петко Сертов, която малко по-рано през деня самият той депозира. Колежката от телефонната централа набрала номера на премиера и любезно му обяснила, че го безпокоят от Българската национална телевизия и искат да разговарят с него. Не мога категорично да твърдя какъв е бил отговорът, последван от затваряне на телефона, но колежката ми го предаде така: “Че кой ви е казал, че аз искам да говоря с вас?!” Така или иначе не успяхме да изкопчим коментар от министът-председателя по горещата тема. Пък и нямаше как да настоявам. Съвсем не съм от онези колеги, които имат привилегията да си говорят на “ти” с Генерала. С удрянето на камък обаче си дадох сметка за нещо симптоматично. По-лесно е да намериш телефонния номер на Бойко Борисов отколкото на Азис. А все си мислех, че дистанцията е здравословна, когато си говорим авторитет, имидж, публичен образ.. Възможността всеки по всяко време да звънне на министър-председателя ми изглежда някак махленска..като да управляваш държава по джапанки или по потник на дупки. Нима този вид комуникация е имал предвид премиерът, когато преди седмица убедително заклейми пресцентъра на МС от 25 души като ненужен?!
Всъщност избирателите май затова гласуваха доверие на Бойко Борисов – защото умее да тропа по масата, да затваря телефона, да демонстрира безкомпромисност във взимането на решения. Няма дистанция, няма прегради. Заслушайте се в разговорите на автобусната спирка. За повечето българи новият премиер е просто Бойко. Авторитетът с главно “А” е човекът, който тропа по масата. Понякога даже ми се струва, че изпитвам по-скоро физически страх от новия министър-председател на България отколкото респект от държавник. Онзи ден Барак Обама покани на по бира чернокож професор от Харвард и бял полицай с цел да потуши скандал помежду им. “Винаги съм вярвал, че това, което ни обединява, е по-силно от нещата, които ни разделят” коментира в свое изявление американският президент след задушевната среща. Както става ясно, пиенето на бира с обикновените хора в голямата политика не е самоцел. В случая то произведе послание към нацията. Но спирам да се наслаждавам на добрите PR практики отвъд океана. Твърде далечни са. У нас всички сме си близки. В България ако си държавен глава, спокойно можеш да решиш да гледаш мача на гости у лицето X, просто защото ракията му се е получила добре. Без послания, без целенасочено създаване на някакъв имидж. Без консерванти.

Journalistic Idol

Докато пиех кафе тази сутрин си мислех за предстоящата “смяна на караула” в утрешния ден. Кабинетът Станишев ще отстъпи креслото на властта на кабинета Борисов. Всичко вече е готово. Почти като в шеговитата фраза: "да въздъхнем облекчено - вече всичко е решено". Празнично очакване и странна тържественост витаят във въздуха. И то в медийния въздух. Онова пространство, в което е редно да подишаме мълчаливо след съдбовен политически момент като избори 2009, всъщност е изпълнено с..еуфория. Това, разбира се, не е непременно лошо. Но усещането, което остави у мен статията на тема “новото правителство” в едно от безспорно най-авторитетните български издания, честно казано ме притесни. Новият министър-председател все още не е положил клетва, тепърва предстои да видим на какво са способни избраните от него министри. В този смисъл неизменният коректив на властта в лицето на медиите има малко време за отмора. Или за размисъл.
Някой си почиват с открити ефирни комплименти и си спестяват присъщата за журналистическия занаят доза критичност, други вече са разлели бутилките с шампанско по страниците си. Чудя се как още не са се слепнали..
Пия кафе и чета. Вадя от контекста конкретни фрази, което би могло да се схване и като манипулация, но смея да кажа, че хвалебствените слова ми се набиха на очи.
“Предложеният кабинет е добър. Доста добър. Комбинацията от хора и професионални биографии дава шанс да се реализират четирите ключови приоритета пред страната. […] А посочването на дясната ръка на Борисов Цветан Цветанов за министър на вътрешните работи оформи втория благонадежден тандем в кабинета.” Излишно е да посочвам кое е изданието, което ме зареди с еуфоричен дух преди “празника”. За съжаление обаче имам усещането, че това е само разпяване преди същинската демонстрация на медийни гласови заложби. Притеснително е как лесно и някак твърде рано сме склонни да запеем в един глас. И май вече си тананикаме.. Между другото любимата песен на бъдещия български премиер Бойко Борисов е “Батальонът се строява за последен път”.